Рила планина. Бачево. Моето село. Зима е. Пред всяка къща е наредена купчина дърва за огрев. Печките вътре пук-пукат весело. Комините пуш-пушат празнично…. Само виното кротко спи в бъчвите. Ей това е време само за Бачевски седенки!

Като ми се прииска да усетя духа на седянката, веднага отивам при бабите.

Обикновено сядаме с баба Мича у тях, в кухнята, до печката. Тя винаги ми дава да седна на малкото дървено столче и да си сложа краката на силно нагрята керемида. Както винаги с пешкира на кръста, прави някаква баница и десет пъти ме приканва да ям. Аз само намеквам: „Дошла съм да пея.”

В отговор ми запява:

Що ми домилело, що ми домилело бе мамо,
Бачевското село.
Мили ми са драчки, мили ми са драчки, бе мамо
Бачевските моми
що ми рано одат бе мамо, на чошко за вода… 

Докато чакаме да дойдат другите баби, я питам откъде идва името на Вардина скала. Стой и гледай – тръгва да реди думите си като камъчета, които не винаги успявам да събера, но които ми чертаят позабравен път и Смисъл. Повеждат ме в легендата за най-личната в селото мома Варда и нейния любим Никола, за това как двамата се задиряли денем по полето и низ гората, а вечер по седенки, как се чакали край чешмата и как Никола водата от менците й напил, а Варда китка за вечна обич му дала. Един ден Варда станала рано призори, помогнала на майка си  за къщната работа, после си умила белото лице и се турила в нова премена, събрала във вързоп храна и тръгнала да я занесе на баща си в гората. Смела била Варда, сама тръгнала. Вървяла колко вървяла и не щеш ли насреща й – турци. „Мори бела българко”, рекли й, „дека сама низ гората?” Хукнала Варда да бяга. Викала, ала помощ отнийде немало. Скала пред нея се изправила. Висока и стръмна. Тръгнала Варда да се катери. Турците подире й. Покатерила се на върха на скалата. Обърнала Варда поглед назад – турците, погледнала нагоре и напред – небето и планината, свела поглед надолу – пропастта, и там, на дъното й – ликът на Никола. Скочила Варда – лика на Никола избрала, на турците не се дала. „Те така и името на скалата, чедо, „Вардина скала”, гласът на баба Мича потреперва, дървото в печката изпращява и искри се разхвърчават… Знаят старите хора как да пазят живота на легендите…

А после заприиждат и другите баби и напълват къщата с песни…  

Ех, Бачевските баби да ти попеят – та да ти остане . Пригласям им. Обичам да пея. Да изпееш песен е като в небето да полетиш и звезда да си откраднеш. Магия. Също като магията на фолклора, който върви от човек на човек, на човек … та чак до хората. Бачево пази и Твоята песен – била тя песен за героични битки, седенкарска, любовна, гурбетчийска, детска или просто закачливо-шеговита песен, каквито са и Хората тук – игриви, в ритъм седем/осми, в който сякаш подскачат и хълмовете на Планината. 

Мила ми е драчка, мила ми е драчка, бе мамо
Бачевската гора,
Що се рано разлистува , бе мамо
рано пред Джерджевден.

Читалището и самодейците. Площадът и хорото

Този игрив Дух живее и в Читалището, където се събират самодейците на Бачево, онези, които, като мен, обичат да се ровят из старите албуми и традиционните празници, търсейки ритъма на отминалото. Те му се оставят и Ритъмът ги води. Среща ги за репетиции поне веднъж в седмицата, подтиква ги да споделят житейския си опит чрез музиката и танците и така се превръща в празнична част от всекидневието им.

В Бачево думата „празник” означава „хоро насред площада”.  То се извива в центъра на селото. Хванати за ръце, бачевци, облечени в характерни пъстри червени носии, се завихрят в кръг и предават един на друг силата си. Сила за живот. Сила за галоп …

Бачево - хоро

Конете

Животът на бачевци е немислим без конете. Конят е почитан от незапомнени времена, като винаги е бил важна част от бита. Той препуска и в народните песни: понася момъка, тръгнал на гурбет, води стопанина си и цвили пред портите на изгората му, преминава планини и реки, за да открадне най-гиздавата мома. Под седлото на Коня и хабер едно време са пращали. Както навсякъде в България, така и в Бачево най-голяма почит на Коня се отдава на Тодоровден, или Конския Великден (първата събота на Великденските пости). Свекърви и млади невести се събират на площада, за да захранят конете. Здраве, берекет и плодородна да е годината наричат всички, а конете нетърпеливо сменят крак до крак. Готови да препускат с всички сили и да забравят за света. Защото  е танц, вихър, трепет, потръпване и всичко това – удвоено с трепета на хиляди сърца. Споделеното усещане за празника е над реалността, там във високото, почти до върха.

коне в Бачево

***

Да полетиш към мечтите си можеш в песента,
да тръгнеш на път, да помълчиш…
Конят ще те води през деня и през нощта,
да бъдеш пътник, да вървиш …

Моите Бачевци вървят смело към красивите неща и така намират смисъла, който ни се явява, когато преоткриваме традициите и родните места. Бачево остава Моето село, където срещам другите, себе си, пея песен, пиша книга, слушам, разказвам от уста на уста, от човек на човек на човек… та чак до Хората.

на сърце
Надбягване с коне