Помните ли, че в предния епизод бащата на Мустанг реши да го направи футболист? Е, да, ама идеята се оказа не толкова лесна за реализация, колкото изглеждаше на пръв поглед :)

С физическите данни, с които разполагаше Мустанг, от него трудно можеше да стане ритнитопковец. Когато го виждаха, треньорите вдигаха рамене и отказваха да го вземат в отбора си.

– За футболна топка го бива, но да рита… Ха! Каква шега!, подиграваха се на момчето всички. Стоян обаче не се отказа от благородните си намерения. Ни най-малко. Поинтересува се тук-там, пусна няколко по-дълги и дебели връзки. И в крайна сметка, Муси бе приет в детския местен отбор. Стоян страшно се гордееше с успеха си. Това беше най-доброто, което бе направил за сина си до този момент, а Муси се почувства наистина щастлив.

– Сега ще ходиш ли на училище, нехранимайко?

– Ще ходя!, крещеше ентусиазиран разбойникът и подскачаше около баща си.

Разбира се, в началото му беше наистина адски трудно, за да влезе във форма. Но влагаше тонове усилия и успя да се справи с предизвикателството. Всеки път отиваше с голямо желание на тренировка и с още по-огромно нежелание напускаше стадиона. Футболът се превърна в неговото спасение от самотата, от редовните подигравки и от училищните несгоди. Със спорта той оправдаваше лошите си оценки и отсъствия.

– Синът ти пак носи двойка вкъщи!, отбелязваше Таня с равнодушие, надничайки в бележника на ученика. С пълна уста и размахвайки вилица, Стоян се провикваше от масата:

– Е, нали е отличник на терена! Сега това е по-важно…

И Муси бе на същото мнение. Само след година усилени тренировки, момчето драстично отслабна, заякна и доби самочувствие, че все пак в нещо го бива. Нещо повече, намери си приятели, с които излизаше, споделяше разни тайни-майни и се забавляваше. Неусетно съучениците му спряха да му се подиграват, никой не го тормозеше. Причината: Муси вече не бе дебеланкото със смешно име, а добре сложено момче, което тренираше и жънеше успехи за своя тим.

– Един ден ще бъда професионален футболист, споделяше той мечтите си с приятелите си. – Ще обикалям България и света. Ще имам пари и всички момичета ще тичат след мен.

– Ще ни даваш ли назаем пари и момичета?, бъзикаха го приятелите му.

– Колкото искате! На килограм ;) А пък и на мен ще ми идват в повече, сещате се…

Всички избухваха в смях и го потупваха по широките рамене. Мда. Мустанг бе щастлив. Междувременно, училището тотално остана на заден план. Когато все пак му се случваше да напише домашното си по български, от Муси се лееше повече пот отколкото, когато бе на тренировка. Правилното изписване на едно изречение изискваше от него неимоверни усилия и тонове напрежение. А след подобно изпитание обикновено получаваше едноседмично главоболие. Виж, с математиката сякаш се разбираше. Съгласете се, че е по-лесно да се преписват задачи, отколкото есе. А пък и елките вършат много полезна работа. Е, вярно, че същите бяха забранени да се ползват в училище, но нали забраните са създадени, за да се заобикалят.

Всъщност, Мустанг почти бе изтрил бутончетата на сметачната си машина от натискане. Какъв е смисълът да мъчи съзнанието си със събиране и изваждане?! Има толкова по-важни неща за правене – разгрявка, стречинг, 50 обиколки на стадиона…

Ако все пак някой от учителите му пишеше заслужена двойка, татко Стоян оправяше нещата по неговия си начин.

– Пак ги смотахме, а!, намигаше бащата на сина си. А Муси се хилеше съзаклятнически. Целта оправдаваше средствата. На Мустанг му предстоеше да стане велик футболист, това беше най-важното. Бъдещето му беше в спорта и никъде другаде.

Така, с общи усилия, младият Папунчев успя да изтика основното си образование. Дипломата му, меко казано, беше незадоволителна. По всички предмети имаше тройка, с изключение на физическото възпитание, по което имаше 6. За бъдещия футболист обаче тази шестица беше голямо постижение. Тя щеше да му отвори вратите към големия Успех, но, за съжаление, не и вратите на гимназиалните училища.

–  Сине, пак се изправяме пред сериозен проблем, тюхкаше се Стоян.

В кое училище да набута отрочето си сега? С помощта на всички позволени и не чак толкова позволени средства, все пак успя да го класира в сносно учебно заведение, което подготвяше специалисти, готови да попълнят редовете на работническата класа. Професията не бе престижна, но даваше възможност да поменуваш до заветния часовник, отчитащ пенсионирането.