Думите са най-добрите ни приятели. Обичаме да си играем с тях, да ги подреждаме, да ги обличаме в различни послания.

Нещо повече – впечатляват ни онези хора, които умеят да ги използват с размах и с въображение. Както прави Петя Кокудева, например.

Тя просто се забавлява с думите – по един страхотно-неповторимо-вдъхновяващ начин. Ако не вярвате, прочетете първата й книжка „Лулу: детски стихотворения за възрастни”. Ще се уверите, че не преувеличаваме.

Коя е Петя ли? Ами, една адски талантлива дама, която понастоящем работи като копирайтър, а през останалото време преследва въображаеми същества и пише за тях ;)

Добрата новина е, че преди броени дни успяхме да си поговорим с нея (макар и виртуално) и ето какво ни разказа тя за себе си:

***

Здравей, Петя! Cultro иска да се запознаете, но е малко срамежлив. Представи се ти, моля!

Май съм глаголена… Като мисля за себе си, изникват предимно действени думи. Пътувам (често). Мълча си. Пиша (понякога). Чистя (много важен за мен глагол във всичките му смисли ;) Споря (и понякога съжалявам, че съм влязла в спор, но все пак ми иде отвътре да го правя). Обичам да слушам… Глаголено момиче, ако може да се каже така… Движението ме крепи.

Лулу книга и цветя

Пишеш от малка, сигурно си събрала томове  Връщаш ли се към най-ранните си текстове и какво научаваш за себе си от тях?

Тъкмо напротив, нямам особено много текстове. Вече казах, че обичам да чистя – като изхвърлям, се проветрявам някак. Понякога изхвърлям читави неща от хладилника само заради чувството да го видя празен. Глупаво е, но мен ме зареждат изчистените линии. Пазя разни стари текстове, но се избягваме с тях – нито те са същите, нито аз. Като твърде стари познати, които сега нямат какво толкова да си кажат и даже малко се чудят как са били близки.

Използваше ли въображението си и в детските игри и вкарваше ли те то в беля понякога?

Белите ги правя сега. Като малка бях твърде вглъбена, уморително сериозна, не много детски настроена. Малко драматична дори. Моята хронология е наобратно – първо бях голяма, сега я карам по-детински и въображаемо. Така ми се стече животът.

Каква искаше да станеш като малка?

Журналист. Гледах с отворена уста публицистичните предавания по телевизията. После именно това завърших.

А междувременно беше…

Бях репортер няколко години. Случи ми се да съобщя на съвсем жив човек, че по регистър е умрял, да отида в едно нереално красиво градче на слепци, да заведат дело срещу мен (когато бях 20-годишна), да слушам цял ден поезия, посветена на фасула… Подобни сюрреалистични неща никога и никъде след това не ми се случиха. Сега работя като копирайтър, почти 8 години вече.

Каква искаш да бъдеш?

Малко същество. Не в смисъл на дете, а на дребно човече, което се придвижва, по вятъра, да речем, и събира случки. Пред гледките, книгите и мечтанията предпочитам случките, преживелиците, дори спънките. Те движат нещата. Разместват. Настройват. А в това виждам смисъл.

Влюбихме се в твоята първа книжка – „Лулу: детски стихотворения за възрастни” (зарадвахме с нея едно пораснало момиченце). Разкажи ни повече за Лу – от къде идва, какво я появи, за какво мечтае 

Ами, тя е точно такова малко същество, на което му се изследва. През нея ми се случват неща и на мен. Тя шета насам-натам, запознава се – а аз съм по-затворена, гледам я отстрани и попивам :) Мисля, че ми помага повече, отколкото аз на нея.

Лулу бисквитки

Лу е много красива и това съвсем не е случайно – рисувана е от Ромина Беневенти. Как се намерихте с Ромина и продължавате ли да черпите вдъхновение една от друга?

Да, чувствам Ромина близка, защото притежава ценни за мен неща – не се сближава бързо, не обговаря нещата твърде много, радва се на детинщини като мен – на костенурки, играчки, смешни дървета, миниатюрни неща… Ведра и светла е.

Труден ли беше пътят до отпечатването на реална книжка? Какви проблеми срещна?

Труден, разбира се. Лесните процеси ме усъмняват. Труден не заради друго, а защото схващам писането наяве (публикуването) като огромна отговорност. И то е защото вярвам, че трябва да пишеш така, както живееш, и обратното. Максимално естествено да бъде всичко, неподправено и цялостно. А това си е предизвикателство и не съм сигурна, че го умея.

Въображението ти всеки ден ражда куп нови и различни същества. Прочетохме някъде за някой си господин Ентусиазъм – разкажи ни повече за него, че понякога много ни липсва такъв 

Обичам го много. Той е господин, който събира всякакви грешки – правописни, житейски… От тях прави градче, разбира се – с грешна конструкция, изглед и пропорции. Но ненадейно хората започват да се стичат в града, за да се снимат с грешките си за спомен.  Така успяват да ги погледнат като незастрашителни, без боязън и дори провиждат прелест в тях. Междувпрочем това ми е много лоша черта, тъй като не помня наизуст, непрекъснато преразказвам стихове, ей така, като истории, което напълно им проваля ритъма и излъчването, но какво да се прави…

Лулу ти желае

Вярваш ли, че във всеки човек щъкат интересни създания? Как да разберем, че си ги имаме и какво да правим с тях?

Аз самата ги нямам тези създания. Непрестанно тичам след тях, някои не улавям и за миг, само зървам, че са красиви или пленително смешни или плашещо умни. Но те не са у мене, те са отвъд и навсякъде, и бързо чезнат. Трябва да се ловят с мир и упоритост.

Казваш, че децата са мъдри – какво можем да научим от тях тогава? И кое е най-хубавото им качество?

Че са неподправени. Поне мен това истински ме вълнува. Даже по-малко ме интересува дали са мъдри, харесва ми, че се впускат, че се движат. Когато си дете, се научаваш за пръв път в живота си да се движиш, да ходиш. Това те прави глагол, владееш промяната, преместването, продължаването…

Кога не можеш да пишеш и какво правиш в миговете на творчески блокаж, ако те спохождат такива?

Ядосвам се :) Мъча се дълго, запарват ме очите, нищо не излиза. Написвам някоя тъпотия и си лягам леко помрачняла. В общи линии, това е :) Хубаво, че има и други дни.

Четеш много. Остава ли ти време да си починеш от думите (понякога уморяват, няма майтап). И как релаксираш?

Аз съм официализирана поспалана. Ако не сте чували за случай, в който момче ревнува приятелката си от възглавницата, вече знаете, че има такъв – вкъщи! Аз си обожавам възглавницата, нося я от стая в стая и си я прегръщам. Успокоява ме много, все едно ми се оттичат тежките мисли в нея. А си почивам, като се уморявам с друг тип умора. Пътувам и се скитам например по цели седмици, направо се смазвам от ходене. Но това е по един особен   начин отпочиващо.

Лулу страници от книжка

Лу е емоционална, тревожна, изобретателна… Ти такава ли си? И в кое стихотворение можем да те открием от първия път.

Аз съм тревожна, да. Все нещо се вълнувам. Мисля, че съм побрала най-много от себе си в Лулу и кои неща не се учат. Там са движението и преживелиците…

Ще пожелаеш ли нещо на Cultro, но в рими?

Каквото ми хрумне в момента, за да сме спонтанни:)

Шепа малки същества
дължини преодоляват,
но изминали едва
кратък път се уморяват.

Да погледнат отвисоко
те не могат, за да видят –
на живота им, че срокът
толкоз къс е, чак обидно.

Да не знаеш е чудесно
до целта ти колко има.
Трудно ли е или лесно?
Прелестно неизмеримо.