Андреа вървеше бързо по тротоара, от дясната му страна – в посока Младежки театър, както й бяха обяснили по телефона. На лицето й грееше самодоволна и широка усмивка. Радваше се на обстоятелството, че е една от малкото приятелки на госпожа Световна финансова криза.

Днес, точно днес, почти към края на календарната година, тя отиваше на интервю за работа. Докато всичките й познати се страхуваха за своите 89% сигурни офис места, тя тракаше с токчетата си по непознати улици, с твърде неясна посока на действие, но щастлива за първи път от много време. Е, да, не я бяха избрали още, нито знаеше дали ще стане… Въпреки това, носена от силна еуфория, младата дама се радваше диво на факта, че се намира по средата на Нищото, но с правото да избира.

Дали бе готова за интервю? Разбира се. Бе готова за него година преди това, междувременно задоволявайки се с работна позиция, която НЕ бе за нея, и заплата, която едва покриваше многобройните й разходи. Сънуваше ИНТЕРВЮТО всяка нощ, в съня си избираше подходящи дрехи за него от огромен и стилен гардероб. Защото знаеше, че на събеседване човек трябва да е добре облечен.

Така горе-долу стояха нещата и Андреа си ги повтаряше наум, докато наближаваше посочения от потенциалните й работодатели адрес. Спря за миг, за да се огледа във витрината на луксозен магазин. От бързането косата й се бе разрошила, бузите й бяха зачервени, а очите й гледаха с налудничаво разширени от напрежението зеници.

„Ако има подходящ кандидат за тази позиция, то това съм аз”, прошепна тихо тя и продължи напред. Пряка по-късно се озова там, където трябваше да бъде. На прага на бъдещето си. Натисна звънеца на офиса. Усети, че ръката й трепери, но бе твърде късно за овладяване. Чу се звук от щракане на ключалка и натискане на бравата. На вратата я посрещна тъмна жена, която дори не се представи, но очевидно бе секретарката на фирмата. Предложи „водичка” за пиене, но Андреа отказа, макар че умираше от жажда. Правеше опити да се усмихва, но престоят на неудобния диван, на който й казаха да седне, възпрепятстваше усилията й. След 15 минути я въведоха  в просторен кабинет и тя влезе вътре с бърза крачка. Основната мебел в помещението бе масивно бюро, натрупано с луксозни списания.

Този път никой не я покани да седне, както очакваше, затова тя остана да стърчи по средата на стаята с разтуптяно до болка сърце. Този, който държеше златния ключ за бъдещето й пък, продължаваше да зяпа в монитора на лаптопа си и да не й обръща никакво внимание.

Той. Шефът.

Беше облечен в бяла риза, добре запълнена от фитнесарската му фигура, с „говорещи“ под нея мускули. Леко разкопчана, дрехата показваше напомпаните му гърди, без косъм на съмнение по тях ;) Изрядно избръснатите му лице и глава го правеха да изглежда като Слави Трифинов. Но поредният гост ли щеше да остане Андреа и в това предаване, питаше се тя, докато се опитваше да обмисля поведението си.

Накрая господинът все пак усети повей на вятър откъм входната врата, не толкова присъствието на чужд човек в кабинета му, стана от стола си и с леко театрална нотка в гласа се ръкостиска с Андреа.

– Здравейте… – успя да промълви най-подходящият кандидат за тази длъжност.

– Седнете! – покани я най-накрая Шефът и й посочи срещуположния на неговия стол.

Андреа пое дъх и се приготви да отговаря на въпросите, които щяха да последват: за професионалната й подготовка, за очакванията й… Но нямаше нужда. След 5 минути тишина той сам започна да говори. Обясни каква е основната дейност на фирмата. Спомена за сериозния имидж на бранда. За амбициозните намерения на компанията за експанзия в Европа. Младата дама слушаше внимателно и заедно с нея лекичко започна да слухти и интуицията й.

– Андреа? – обади се Интуицията.

-Тихо! – скара й се Андреа – Опитвам се да оправя бъдещето си.

– Андреа? – обади се след малко пак  Интуицията – Ти нали си на интервю?

– Да! И ти ми пречиш да се съсредоточа!

– Ами, не е ли редно първо да те поразпитат теб самата?

– Ами, не знам… Редно е, да – двете се изгледаха многозначително, а Интуицията кимна с глава и впери строг поглед в господина от другата страна на бюрото.

Тя много добре познаваше този тип работодатели. Беше ги виждала и другаде. Няколко пъти даже. В няколко досиета. Не, не беше фантазьорка и на беше гледала твърде много криминални сериали. Просто имаше шесто чувство за тази порода човеци. Не ги харесваше и се стараеше да ги избягва. Неофициално. Затова реакцията й бе очаквана – сграбчи Андреа за китката и й изсъска: „Бягай!“

Сърцето на малката търсачка на работа замръзна от мъка. Лошото предчувствие смачка изведнъж всичките й мечти за по-светло бъдеще. Сякаш на бавен кадър тя мислено измина целия път назад и отново зае своето 89% сигурно работно място, което само преди 45 минути бе напуснала. За среща с по-добрата възможност. Но, уви, последната не се яви. Тъкмо когато Андреа почти бе взела решение за евакуация обаче, в стаята нахълта още една колоритна личност.

Той. Шефът 2.

Господарят на доверието. Представи се като сътрудник на първия. Извини се за закъснението.

– Какво ще кажеш за него? – Андреа сръга с лакът своята приятелка. Но „Госпожа усещам всичко” мълчеше. От външността на новия герой лъхаше прилична доза сигурност и респект. Иначе казано, добродушното му излъчване я хвана неподготвена. Чипът й замириса на изгоряло, докато правеше опити да го анализира. Този привидно благ, мил и усмихнат човек не й позволяваше да го „подуши“. Възпрепятстваше всичките й стремежи да го сканира за „вируси”, противопоставяше й се с учудваща лекота. Играеше си с нея. Омагьосваше я… Не! Не!Не!

– Бягай! – провикна се за втори път Интуицията, но викът й бе заглушен от думите му:

– Направо ви признавам, че от 100 кандидатури се спрях на три и никак не е случайно, че една от тях е вашата. Впечатлен съм!

– Виждаш ли! – обърна се Андреа към Интуицията си в изблик на злоба – Все пак някой е успял да ме оцени.

– Че как? – изпръхтя мисис Съмнение – Заради скромния ти професионален опит, напечатан на лист хартия? Не ставай смешна, Андреа! Не му вярвай. Слушай! Сензорите ми, всички до един, светят в червено… Ако все още можеш да мислиш, събери смелите си начинания в чантата, благодари за „гостоприемството” и си опичай акъла. Обедната почивка на мечтите ти свърши, мила. Съжалявам…

– Стига! Толкова време те слушам! Все ме спираш. Не прави това, Андреа… Не прави онова, ще се опариш… Не сега, Андреа! Уморих се от чакане. Ами, ако точно сега е моят шанс за промяна?

– Предлагам ви да опитате при нас, защото съм абсолютно сигурен, че вие сте човекът, когото търсим… – завърши мисълта й Добрият шеф.

– Да опиташ? Това ли искаш, мила? – попита Интуицията с тъжна усмивка – Опит. Това е. От него имаш нужда, нали? Ок. Опитай! Права си. Ако не сега, кога? Кога ще се сблъскаш челно с Живота. Как, ако не сама, ще се научиш да ми се доверяваш?

Казвайки това, интуицията я потупа по крехкото рамо и с усмивка напусна офиса. След по-малко от 10 минути, нарамила собствения си избор, Андреа я последва мълчаливо. Но на ъгъла на светофара двете поеха по различен път. Без да си кажат сбогом. Без да се обърнат за раздяла. Защото всяка от тях вътрешно в себе си знаеше, че след по-малко от месец ще се срещнат отново. В друг офис. При малко по-различни обстоятелства. За да си признаят, без угризения на съвестта, че не могат една без друга. Че са си нужни. За да вървят. За да продължават напред. С високо вдигната глава и въпреки разочарованието и тежестта на вече направения избор…