В театъра ние преминаваме през едно колективно приключение, кипим от живот. […] Сцената е живот.

Ерик-Еманюел Шмит

Тя ги приготвя с много любов, под строгия поглед на Бетовен и в синхрон с акордите от разтърсващите му сонати и композиции. Ухаят на канела и на ванилия. С аромат са на цял един живот, пълен с музика, страст и страдание.

Точно така. Курабийките на Кики „страдат” всеки път под ръцете й, докато тя ожесточено меси тестото, от което ще излязат по-късно. Вместо брашно обаче, в тях  слага сълзите си. И вината. И грешките. И спомените. Всички чувства, емоции, размисли и страсти. Без добавена захар. Без подсладители. Нейните.

Накрая ги пече във фурната на душата си, която от редовна употреба, вече има само един реотан, логично – бавно загряващ. Топлината не винаги е достатъчна, но стига. А крайният резултат е истинско кулинарно вълшебство, което отлично върви с чаша горещ чай и с… Бетовен.

С музиката на великия композитор курабийките, сълзите, нещата, липсите, загубите и изобщо – целият живот, се преглъщат по-лесно. Не тежат толкова.

Всъщност, „Кики ван Бетовен” е една от най-силните пиеси на френския драматург Ерик-Еманюел Шмит. Тя е от онези постановки, които носят в себе си толкова много послания и заряд, че е трудно да ги назовеш с думи. Да вникнеш в тях от първия път. Но все пак оставя в теб усещането за нещо голямо, истинско, велико.

Няма спор, Шмит е майстор в разказването на живота. А добрата новина е, че преди броени дни историята на Кики се качи и на българската сцена. Моноспектакълът бе поставен от режисьора Георги Дюлгеров в театър „199” и безспорно се превърна в месечния ни фаворит в театралния афиш.

Актрисата Меглена Караламбова пък доказа за пореден път огромния си талант, превъплъщавайки се до кръв в героинята на Шмит. Ще се убедите сами, че някой друг трудно би могъл да изиграе Кики. Нито да омеси вкусните й курабийките толкова умело. Или пък да разкаже по този дълбок, искрен начин за шареното й съществуване.

С две думи: не изпускайте това заглавие на театър „199”, моля! То ще ви припомни доброто старо правило, че, за да излекуваме тъгата и болката, трябва да ги изживеем от край до край. Да ги приемем. И, да пътят е труден, дълъг, почти непоносим за извървяване, но минем ли го, ще си простим. И ще продължим нататък.

A както казваше един приятел, когато всичко свърши, има и още малко…