Не! Не сте изпуснали началото = ) Бързо се върнете тук, за да „гледате“ първи епизод.

Лейтенант Роско похапваше баничката си с огромно удоволствие. Радваше се на факта, че бе успял да изпревари всички от опашката и да си купи пръв закуска, макар и твърде гореща. Сега, леко преял, можеше да се съсредоточи върху това, което му предстоеше да прави днес, а именно… нищо. Усмихна се на тази мисъл и засука мазен мустак. Колегата Петьо отвори вратата на колата и едва побра големия си корем на предната седалка.

–   Росене, защо не си ми взел баничка, бе, брат? – попита съвсем сериозно.

–   Защото имаш нужда от диета, категоричен бе Росен и продължи да си мляска доволен.

За съжаление, закуската му бе прекъсната от неприятния пукот от приемника. Ей сега щяха да му съобщят за някоя катастрофа на възлово кръстовище и щяха да му развалят иначе спокойния ден.

–  Росене?, чу секси гласа на Лидия. За последната той имаше сериозни намерения, но не и смелост да ги осъществи.

–  Кажи, захарче! Добро утро, как си днес?

–   Зле. Приготви се за дълъг ден. Убийство в офис на „6 Септември“.

–   Моля?

–   Чу ме! Тръгвайте за там. Убили са… шефа на някаква фирма.

Росен изплю шумно последната си хапка и натисна педала на газта. Постъпката му бе толкова нетипично нервна, че Петьо се заби в предното стъкло.

–   К’во стана, бе?

–  Трепят се хората, това става най-накрая, мрачно измърмори Росен и продължи с бясна скорост по булеварда.

През цялата си кариера на (бг) полицай той се бе сблъсквал с разрешаване само на дребни престъпления. Всъщност, кражбата на телевизор се оказа връх в професионалното му развитие. Всичко бе толкова просто, толкова рутинно, толкова удобно. Но днес цялата съществуваща логика на земята се обърна с главата надолу, за да го включи в екшън филм, в който той се оказа главният герой. Аплодисменти!

Полицай в пустоща

Паркираха трудно заради хората, които се бяха събрали на местопрестъплението. Лейтенант Роско слезе от колата със самочувствието на човек, от когото зависи спокойствието и мира на целия квартал, а защо не и на цялата държава?! Петьо го следваше, задъхан и пребледнял заради неочаквано бързото пътуване. Не си бяха казали нищо в колата. Всеки мислеше за своите си неща. Единият – как ще се докаже най-накрая, другият – как ще се натъпче с нещо вкусно като се прибере вкъщи вечерта… Ако се прибере.

– Дайте път на представителите на реда…, провикна се някой. „Представителите” профучаха през тълпата и влязоха във входа. През широко отворената врата на офиса се виждаха хора, които се суетяха напред-назад. Служители, дошли на работа, за да започнат работната си седмица като всеки друг път. Повечето бяха насядали по столовете и разговаряха развълнувано. Не знаеха какво точно да си кажат, как да се успокоят. Росен и Петьо не им обърнаха никакво внимание. Искаха единствено да стигат до местопрестъплението, да го видят със собствените си очи.

Впрочем,  Мистър Шопар продължаваше да си лежи, спокойно проснат на пода, с неестествено изплезен език. Изглежда нямаше никакво намерение да възкръсва. Не беше оставил и „кърваво” писмо, за да посочи убиеца си. Седеше си тихо на земята, а душата му вероятно вече събираше в кашони най-важните документи от кабинета. Роско клекна и започна да разглежда трупа. Никой не го бе пипал, както бе наредено. Вероятно все още имаше улики наоколо. След известно време на мъчителна тишина (чуваше се само тежкото дишане на счетоводителя на компанията), Росен промълви:

– ТОЗИ ЧОВЕК Е МЪРТЪВ…

– О, не! Наистина ли?, хвана се за главата счетоводителят и започна нервно да трака със зъби. Лейтенантът му хвърли поглед, пълен с недоверие.

–  Моля ви, нека запазим спокойствие. Обещавам, че всичко ще стане ясно до 24 часа.

Може би преувеличи с обещанията, но като лице на Закона, имаше задължението да бъде точен и ясен. Да всява респект и уважение. Изтупа ръцете си и се прекръсти – не всеки ден му се случваше да вижда мъртъвци все пак. Жестът му повториха всички в стаята.

–  И сега какво? – поинтересува се Петьо, забелязал купичка с цветни бонбонки на бюрото на убития. Преглътна гладно.

–  Сега всички служители, близки и познати ще бъдат разпитани. Надявам се, че все някой от тях ще бъде убиецът…, изказа се тежко Роско.

Всички заклатиха одобрително глава…

– Кой откри трупа?, запита лейтенантът. Счетоводителят посочи едно свито в ъгъла момиче, което изглежда не бе на себе си, защото гледаше неопределено в пространството.

–  Значи започваме от нея, заключи Росен.