Втори епизод „гледайте“ тук = )

Тримата седяха един срещу друг в стаята за почивка. Самото помещение не се ползваше от никого, защото служителите рядко си позволяваха лукса да почиват. „Няма време!”, обичаше да повтаря мистър Шопар приживе, крещейки от стъкления си кабинет. Въпросната стая бе чиста, тиха и с хубава гледка към… кварталния супермаркет.

–  Ани Динева, къде бяхте вчера, около 21 часа местно време?, започна с разпита Росен. Той никога не бе разпитвал хора през живота си, но бе гледал много филми. Най-малкото – знаеше от къде да започне. През това време Петьо ровеше в носа си и си мислеше, че не е ял от няколко часа.

–   Вкъщи бях. Къде мога да съм в неделя вечер!, отговори Ани, премествайки кичур от косата си от едната на другата страна.

–   И какво правихте точно?, продължи разпитът.

–   От къде да знам. Обичайните неща. Вечерях…

–   Какво?, изпусна се Петьо и отправи жаден поглед към Ани.

–   Какво? Какво?

–   Какво вечеряхте?,  гузно промърмори Петьо и се сви в униформата си. Ако имаше с какво да го удари, лейтенантът щеше да го направи със сигурност.

–   Какво отношение има яденето ми към смъртта на шефа… Сготвих тиквички с ориз. Доволни ли сте?

–  Кой може да го потвърди?, настояваше Петьо, сякаш от това завесеше да отиде по-скоро на обяд.

–  Хладилникът ми може да го потвърди! Приятелят ми – също!, тросна се Ани и им хвърли гневен поглед.

–  Вижте, няма нужда от нерви. Длъжни сме да изясним нещата до най-малкия детайл. Все пак става въпрос за убийство, започна да се извинява Роско от името на лакомия си колега.

Даваше си сметка, че работата с „тиквичките” е малко твърде неудобна, но може би и те – тиквичките, също имаха много общо със случая. Не случайно ще чуете великите детективи да казват, дъвчейки тютюн или лулата си, че всичко е от значение.

– Доволна ли сте от длъжността и заплащането си?,  изведнъж се сети да попита Роско.

Всъщност,  въпросът трябваше да бъде подвеждащ. От отговора веднага щеше да разбере какви чувства таи тя към вече мъртвия си шеф. Мълчанието й бе красноречиво. То можеше да значи две неща. Или че хич не си харесва длъжността, или че е … убила шефа?!

– Много съм доволна, изтърси и обърна глава на другата страна. „Доволна, друг път!”, помисли си Петьо.

– Ваши колеги ни споделиха, че сте най-съвестният служител на компанията. Че на вас се пада честта да отваряте офиса… Не ви ли е писнало шефът да пренебрегва най-добрия си кадър?,  Роско бе пуснал в действие психологическа атака и искрено се чудеше дали тя ще подейства.

Едва сега, след всичко, което й се беше случило през деня, Ани започваше да се събужда сякаш от дълбок и гаден кошмар. Като всеки понеделник, тя подозираше, че и този ще е противно гаден, че ще започне с „хард сутрин” и ще завърши разочароващо, без никакво признаване на усилията й. Нищо подобно. Човекът, когото мразеше от дъното на душата си, си бе отишъл, бяха го убили. Колко прозаично, а? Вече не бе нужно да чака признание. Да се надява. Можеше да започне отначало.

–  Да, писна ми,  прошепна тихо и го прониза с поглед, който вероятно трябваше да значи нещо, но лейтенантът имаше сериозен проблем с разчитането му. Същият проблем имаше и Петьо, комбиниран с огромната му лакомия и фантазията за нещо сладко и вкусно, което да му бъде сервирано на часа.

–  Тоест, бихте убили шефа си?, атакува отново Росен и тропна с юмрук по масата, както бе виждал да правят „готините” детективи по филмите.

Ани поклати глава неопределено. Вече мислеше за по-хубави неща. Мислеше за възможностите, „които се разкриват пред теб тогава, когато най-малко очакваш.”

–  Не, не бих го убила. Той вече е мъртъв. По-скоро бих подпалила къщата му и изпържила котката му на бавен огън, изтърси смирената служителка и се разсмя истерично.

–  Отговорът не е във ваша полза, госпожице, Динева. Сещате ли се? Как да тълкувам думите ви? За да бъда достатъчно честен, трябва да ви кажа, че вашият мотив за убийство е доста очевиден.

–  Очеваден, даже! – намеси се Петьо и изкара най-свирепия си поглед, който дебелите бузи малко смекчаваха, за съжаление.

–  И за да бъда още по-честен, ще ви уведомя, че сте заподозряна в убийство. Нямате право да напускате мястото на местопрестъплението, докато не установим всички улики и не разпитаме служителите от целия офис, прогърмя гласът на лейтенантът и миглите му диво раздвижиха сгъстения въздух в стаичката.

– Добре, кротко отговори Ани и след като нищо повече не можеше да бъде направено по въпроса, стана и напусна помещението, оставяйки двамата шишковци (единият по-голям от другия) да се топят от жега и глад в мазните си депа.

– Тя е!, провикна се ентусиазиран Петьо, предвкусваш топлия и ароматен обяд, който го очакваше след така бързото и успешно приключване на случая.

– Не бързай, Уотсън. Има мотив, но все още нямаме веществено доказателство, че е извършителят на деянието.

–  Може би е действала в комбина?, жално предположи шишко 1, но Роско само го изгледа с презрение.

– Може. А може би е време да се запознаем с любовницата на шефа…, ехидно се охили Росен и потърка ръце.

–  МММ… А как разбра, че има такава?, за първи път се включи с уместен въпрос Петьо.

–  Младши, всеки шеф има любовница. Въпросът е… дали тази е хубава?