Гледайте епизод 3 тук

Милка беше от онези жени, чиито парфюм няма как да не усетиш, докато минават грациозно покрай теб. Впрочем, ароматът бе единственото й оръжие срещу мъжете, а мистър Шопар имаше добре развито обоняние.

Докато още беше топъл и не го мъчеше хрема, той успяваше да подуши „жертвата“ си отдалече. По малките знаци, напоили въздуха, той разбираше кой служител е ял чесън на обяд, кой си е легнал по средата на среднощен гуляй, кой има спешна нужда от баня, кой сам си проси уволнението и в крайна сметка – коя има намерение… да му стане любовница. Mакар че „любовница” е твърде сериозно казано в неговия слабо отговорен случай.

Мистър Шопар бе Свободен мъж. Никой и нищо не го ограничаваше да избира партньорките в живота си, да скача от цвят на цвят, от стол на стол, радвайки се на безоблачното настояще на стар ерген, лишен от досадна съпруга зад гърба си.

Но пък държеше на дискретността и свободата си. Не искаше жените в живота му да знаят една за друга. Така Милка дойде и си остана Милка. Просто към секретарската й длъжностна характеристика добавиха… „любовница на шефа”.

– Милке, как сте след смъртта на шефа?,  беше ред на Петьо да задава въпросите, а Росен обработваше визуалната информация бавно и постепенно, започвайки от средата надолу и връщайки се към главата.

Секретарката хлипаше в носната си кърпичка и бършеше нежно сълзите, които капеха едва от върха на окото й. Лявото. Бе облечена в червено, както всеки понеделник. Жизнената й философия (на секретарка и любовница на шефа) бе, че човек трябва да започне със замах работната седмица, за да може през останалото време да почива и да има време за други „по-приятни неща.”

Бяха й нужни няколко салфетки преди да събере сили, за да отговаря. Гласът й беше пресипнал и леко мъжки.

–  Съсипана съм. Мистър Шопар беше наистина страхотен човек,  успя да каже тя и продължи да бърше усърдно сополите си.

–  Хм. Дали не сте единствената, която има толкова положително мнение за него?,  забеляза лейтенантът и смигна многозначително на Петьо.

Веждата й леко щръкна нагоре. Старата лисица не би позволила да влезе лесно в капана. Животът я бе научил на предпазливост, доста подходяща за подготовката на убийство, например.

– Беше строг, ако това имате предвид. Строг, но справедлив. Даваше на всеки толкова, колкото е заслужил, а неверниците наказваше с уволнение…

– Неверници???

– Лошите служители, поясни госпожата и кръстоса сочните си крака един върху друг. Петьо забрави за миг хроничното си заболяване (лакомията) и позагледа тези крака, върху които малко по-рано се бе съсредоточил самият Росен.

– А вие се самоопределяте като „добър служител”?, подразни я лейтенантът. Погледът й стана остър като току-що наточен нож.

– От малка съм свикнала да се доверявам на оценката на другите за мен. Смятам, че нещата се виждат, без задължително да ги натрапваш в очите на другите. Нали?,  усмихна се чаровно.

Две минути след сърцераздирателния й плач по лицето й нямаше следа от сълзи. „Любовниците не плачат”, помисли си Роско и засука мустак. Странно защо му беше забавна тази. Нито бе красива, нито беше негова. И все пак! Завиждаше й на способността да не пада по гръб никога, да се бори за мястото си дори когато го бе загубила… временно.

– И каква беше оценката на Мистър Шопар за вашата РАБОТА ?,  запита невинно Росен, облягайки се назад на неудобния стол.

– Висока. Ценеше ме. Съветваше се с мен по важни въпроси. Разчиташе на мен. Вярваше ми… Наистина страхотен човек!, тук бе мястото да заплаче отново. Подадоха й нова кърпичка. Лейтенантът реши да бъде джентълмен и я изчака, реещ поглед в документите пред себе си. След още няколко минути си даде сметка, че е време за малко екшън.

– Каква тогава бе оценката на мистър Шопар за ДРУГАТА ВИ РАБОТА?, плачът на Милка секна също толкова рязко и като предния път. Хвърли му още един поразяващ поглед, но не издаде цялото си вълнение.

– Моля? Не разбирам добре въпроса,  промълви и отново кръстоса краката си, този път на другата страна.

– Хайде, Милке. Нека си говорим без кодове, а? Посочиха ви като „любовницата на шефа”, а това изглежда интересна за следствието подробност. Как се развиваха през последните месеци отношенията ви с мъртвеца? Разбирахте ли се? Карахте ли се много, а?, реши да се включи отново Петьо, който никога през живота си не бе имал шанс да има друга любовница, освен… храната.

Милка дори не го погледна. Гледаше Росен и обмисляше стратегията си за действие. Не можеше да им каже за „мъничкия” скандал, който беше вдигнала на работодателя си  в петък, заради намеренията му да й намали заплатата, защото „и без друго ти плащам извън офиса”. Впрочем,  не можеше да им каже и за всички скандали, чиято инициаторка бе именно тя и които му спретваше за всевъзможни причини. Приживе му бе крещяла без повод и с повод. Понякога – профилактично. Държеше го в ръчичките си. При всяко намерение да я разкара от фирмата, го заплашваше, че щяла „да раздуха” любовната им приказка в бизнес средите. Че щяла да го смачка, да го побърка… Да го вкара в гроба (беше му го казвала хиляда пъти).  А ако бе женен, до сега би му обещала да го разведе още при първия възможен случай…

–  Имахме интимни отношения, да,  прекъсна разсъжденията си сама тя. Всяко продължително замисляне би им се сторило подозрително.

–  И?

–  Развиваха се страхотно през последните седмици. Сподели ми, че  възнамерява да се ожени за мен! И аз бях толкова, толкова щастлива. Бих ли убила единствения мъж, готов да прекара живота си с мен???

– Ъъъъъ, аз не бих, измънка Петьо и погледна шефа си с недоумение. В същото време лейтенант Роско драскаше ожесточено в бележника си. Подготвяше се за следващия разпит, с усещането, че цялата тази история никак не отива на добре…