Скъпи, приятели, имахте щастието да попаднете на новия сериал „Кой уби шефа“, изцяло продукция на Cultro. Обещаваме ви, че той ще ви потопи в една интригуваща история с неочакван и най-вече – поучителен, финал. Така че ви съветваме да не изпускате нито един епизод :)

Тътън – тътън– тътън…

Ани мразеше алармата на телефона си почти толкова, колкото мразеше шефа си, когото пък мразеше най-много от всичко на планетата. Защото Мистър Шопъ(а)р „само изглежда смирен…”

–  Зъл е като демон! – обясняваше тя на приятеля си, докато двамата закусваха в кухнята.

Митко дъвчеше равнодушно зърнената си закуска и клатеше с глава – разбира се, те водеха този разговор всяка сутрин.

След като изливаше цялото си разочарование от началството, тя хващаше ядосано чантичката си и излизаше от вкъщи, за да започне своя динамичен и изпълнен с „любов“ работен ден…

Като оставим настрана злокобните чувства, които криеше в душата си,  Ани бе наистина добро момиче. Така да се каже, отличен служител. Безупречна бе във всяко едно отношение. Последователна, отговорна, изпълнителна.

Още на първия месец от назначаването си на новата длъжност, тя получи ключовете от офиса, за да го отваря сутрин, тъй като никога „не закъснявала и идвала първа”. Не беше очарована от признанието, но се съгласи да го прави или по-точно казано – нямаше особено много избор.

По логиката и на това начало на работната седмицата, точно в 9 часа без 13 минути, тя завъртя ключа и чу познатото мудно щракване на ключалката.

Беше наблюдателна и по природа – свикнала да забелязва нещата покрай себе си. Първото, което й се наби на очи, беше оставената да свети лампа във фоайето.

„Мистър Шопър, който винаги си тръгва последен в петък, не би позволил подобна злоупотреба с електрическа енергия”, помисли си тя. Пестелив по природа, той разумно изчака поетапното включване на парното и не закупи отоплителни уреди нито за своите служители, нито за себе си. Позволи на всички да открият в себе си чиста енергия и да се топлят с нея до падането на първия сняг.

– Ехо, има ли някой? – провикна се Ани и заприсъпва напред към офисите. „Може би смотаната му любовница (секретарката на фирмата) му е вдигнала кръвното и за това е пропуснал да загаси”, злорадстваше и междувременно отваряше широко прозорците в стаите тя. Въздухът й се стори тежък, наситен с някаква странна миризма, иначе позната й от детството, на която толкова рано сутрин обаче не успяваше да намери име.

Всичко останало изглеждаше както по старому. Папките си стояха подредени на лавиците, бюрата мълчаха, таблото със задачите висеше на стената като обесен през миналия век престъпник. Осъден, премислен, свършен. Утре (вторник: ден за оперативки) таблото щеше да бъде подменено с нови задачи – някои от които достатъчно абсурдни, за да влязат в рекордите на Гинес. Макар че в Гинес още няма такава категория, за щастие.

От отворените прозорци нахлу хладен въздух, който я накара да потръпне. Все едно идваше от хладилниците на Макдоналдс.

убийство, офис

Тъкмо щеше да се отправи към кухнята, за да си приготви редовната дажба горчиво кафе, когато с изненада забеляза, че стъкленият „кабинет – дом” на шефа (последният прекарваше по-голямата част от времето си там) бе с широко отворена врата и светъл като коледна елха.

„Какво, за Бога, прави тоя плъх толкова рано тук?”, вбеси се Ани и агресията й се разпали отново. Проверяваше ли я? Надява се да сгафи, за да я глоби? За да й вика? За да я тормози, както обичаше да прави с повечето си служители. Че беше комплексар, беше. Но не й глупав. Можеше ли да си позволи да вярва, че тя ще му даде повод за забава? Тц.

Ани изпъна якичката си, настрои коректно политическата гримаса и затропа с токчетата си по дългия коридор. Възнамеряваше да го поздрави, да му изслуша тирадата, да се съгласи с него, да кимне два пъти, да се усмихне с насилие и да се върне към ароматната чаша с кафе, с която да се опита да подобри настроението си…

– Добро ут.. – започна да поздравява, но вместо поздрав, писък се изтръгна от гърлото й.

Той лежеше на пода, с разперени настрани ръце, в локвичка кръв и изплезен език. Краката й затрепериха, лицето й пребледня, залитна и се подпря на стената до себе си…

Някой бе гръмнал шефа, вероятно минути преди тя да влезе в офиса, а въпросът бе… кой??