Тъжно или не, никога нямаме време. Ние сме от онези задъхани авантюристи, които искат да видят всичко, но могат да се похвалят с наистина… ограничени възможности за пътуване.

Всъщност, когато ни се прииска да отидем някъде, просто отваряме картата на България. Това е първата и най-важна стъпка обаче. После изчисляваме пътя до едно или друго място (в часове, не в километри), местим се с пръстчета от един на друг град (малко нерешително)… Накрая забиваме в една точка и въртим показалеца около нея = )

Тази сутрин не е по-различна. Кафето го пием, докато се обличаме. Бързо скачаме в колата. Днешната съботна дестинация е Враца. Нямаме план. Просто искаме да отидем и да разгледаме.

Врачански балкан

В Интернет пише, че „непременно трябва да посетим пещерата Леденика”, ако сме тръгнали в тая посока. Така да бъде. От София до Враца са около два часа път с кола. По пътя се смеем и не се притесняваме особено от мрачното време – все пак е лято, нали? Каквото и да стане, едва ли ще е толкова лошо. Взели сме по един пуловер за всеки случай – в пещерата било студено…

Към обяд вече сме във Враца. Цялата е обградена от планини, по които се спуска някаква странна мъгла. Изглежда обаче местните жители никак не се вълнуват от атмосферните условия и от мистериозната пелена, прегърнала хребетите. Защото тук сякаш времето е спряло. Спускаме се по главната улица и се усмихваме на един паметник на Кирил и Методи.

Времето лети и решаваме бързо да тръгнем към пещерата. Леденика се намира в северозападния – Стрешерски дял на Врачанската планина, на около 16 км от града. За щастие, все още има табели, които да ни ориентират. Хващаме пътя, който се вие все нагоре. Завоите са толкова много, че главата ми започва да се върти. Мъглата става по-гъста. Хладничко е. Усещам как тялото ми изтръпва от вълнение. Какво ли ще намерим горе?

Скалите ме поглъщат, гледките са невероятни и трудно биха могли да бъдат описани с думи. Намираме се в приказната страна на тишината. Спрели сме на пътя, опрели сме се на капака на колата и слушаме ударите на сърцата си. Толкова плашещо красиво е, че се чувстваме така незначителни… Забравяме за всичко ежедневно. Дребните малки въпроси, с които се събуждаме и заспиваме вечер, сякаш се изпаряват от главаите ни. Толкова сме погълнати от разкоша на природата, че за миг забравяме за къде сме се запътили. Знаем обаче, че трябва да тръгваме. Последната група туристи влиза в пещерата в 16:00 часа (лятно време и в 15:00 часа – през зимата), а в съзерцание е минал цял час.

Най-накрая сме горе. Посреща ни зелена поляна с дървени пейки и столчета, разпръснати наоколо. Обещаваме си да поседнем и там – само че на връщане. В информационния пункт, пред пещерата, вече се е събрала любопитна група от туристи. Купуваме си билети и се присъединяваме към тях. Екскурзоводът ни се усмихва и известява, че след десетина минути ще влезем в пещерата и вратите ще бъдат затворени зад нас. Отново ни обладава странно вълнение. Не знаем от какво е. Тайничко поглеждаме другите туристи и очакваме да видим същото да се случва и с тях. За наша изненада, те не се вълнуват толкова. Едно момче на двадесетина години надига бутилка бира и изглежда даже твърде спокоен. Хора… всякакви.

Ето че настъпва моментът! Прекрачваме прага. Студът ни посреща веднага. Вътре е влажно и непрекъснато ти капва някоя немирна капчица на главата. Оказва се, че и в десетте зали, през които ни предстои да минем, е влажно и хладно. Температурата е около 7-8 градуса, а влажността на въздуха е почти 90 %. Още в Преддверието (името на първата зала – бел ред. от автора) носовете ни почват да почервеняват, а пръстите на ръцете – да изтръпват. Толкова е красиво и тайнствено!

Докато внимателно напредваме през залите, екскурзоводът ни показва причудливи скални форми. Някои са наистина доста реалистични – половината част от череп, крокодили увиснали от тавана, къщичката на Баба Яга… Ако пък се заглеждаш малко повече и изостанеш от групата, може да видиш и самата баба Яга, кацнала на някоя гъба = )

Ние не се решаваме да изостанем твърде много в този приказен свят. Внимателно следваме нашия симпатичен водач, който продължава да ни разказва историята на пещерата. Някога Леденика е била пълна до горе с вода.

Могат да се различат различните нива, на които е спадала прозрачната течност – по дългите, тъмни линии по цялото протежение на пещерата.

За щастие е останало едно малко езерце в сърцето на Леденика. Наричат го „Езерото на желанията”. Може би защото е единственото по рода си. Легендата разказва, че ако потопиш ръката си в него и си пожелаеш нещо, след това то се сбъдва. Всеки от групата ритуално се запитва към тясното му корито, навежда се и притваря очи. Децата сякаш най-бързо се сещат какво искат. Топват ръчички във водата и  започват весело да се споглеждат. Ние възрастните сдържано потапяме пръст и се правим, че знаем какво да си пожелаем.

Истината е, че си толкова замаян от видяното до тук, че в главата ти няма нищо – нито желания, нито молби. Имаш само няколко секунди преди да последваш групата и отчаяно се надяваш да те осени някоя гениална цел. Накрая си пожелаваш да си здрав, ти и семейството ти и чувстваш, че това наистина е било най-важното нещо, което си струва да си пожелаеш.

После можеш да минеш няколко пъти през теснината „Плъзнята” , за да опростиш греховете си или да заседнеш там, ако имаш твърде много. За щастие, минаваме успешно. Всъщност, оказва се че не е толкова невъзможно да се мине от там.

Може би най-красивата зала, през която минаваме, е „Концертната”. Тя е и най-голямата. Експертно проверяваме акустиката, като дружно извикваме по едно „Ехоо”. Децата се смеят и не могат да спрат да викат.

Водачът ни обаче успява да ги укроти, като им споделя тайната за прилепчетата, които живеят в процепите на пещерата. Те спят дълбоко през деня и ще се събудят, ако сме твърде шумни. Наред с прилепите, сигурно ще нарушим спокойствието и на безброй други мистични, пещерни същества. За това е по-добре да говорим тихо.

Не е разумно и да се снима със светкавица, защото има специален вид мравчици, които се срещат само в тази пещера. Та… тяхната популация вече е намаляла от много снимане. Заслепяваме малките им черни оченца и така ги погубваме = (

Решаваме, че наистина не е толкова важно да сложим снимките във фейсбук и заради тях да убием няколко стотин мравки. Преборваме се със суетата и прибираме фотоапаратите в чантите. Вътрешно знаем, че сме запечатали всичко на лента в сърцата си и докато минаваме отново през залите, връщайки се по същия път, се опитваме наистина да запомним всичко, което ни заобикаля.

Носовете ни са заприличали вече на този на дядо Коледа. На излизане от пещерата стискаме здраво ръцете си и си представяме как хиляди малки пещерни създания проследяват нашето излизане. Навярно вече са свикнали да ги смущават, но изпитвам някакво облекчение като ги оставяме на мира.

Навън мъглата сякаш се е вдигнала. Топлината раздвижва кръвта във вените ни. Сваляме пуловерите. Имаме големи, щастливи усмивки. Чувстваме се като мечо Пух, сякаш сме се носили с балон в небесата. Не си говорим. Всъщност няма какво да си кажем. Видели сме твърде много и сега всеки се опитва да запази усещането за себе си. Мълчим и в колата. Нашето пътуване до Леденика ни е оставило без думи. Щастливи сме.

Статуя на свети Кирил и Методий