Попаднахме на „Портокаловото момиче“ съвсем случайно – така, както обикновено стават хубавите работи. Избрахме книгата на „онче-бонче“ принцип в книжарницата. Така за първи път имахме удоволствието да се потопим в необятния художествен свят на норвежкия писател Юстайн Гордер. Страшно ни хареса, да.

Юстайн е родом от Осло, баща му е директор на училище, а майка му – учителка и автор на детски книги. Както виждате, никак не е изненадващо, че синът се занимава с писане, при това – от доста години.

Авторът придобива особено голяма популярност не с портокаловата си история обаче, а с романа си „Светът на Софи“ (1991 година), който е обявен за бестселър в Норвегия и е преведен в 45 страни. Логично, успехът дава самочувствие на Гордер след това да сътвори още доста завладяващи творби, а тази, за която стана дума по-горе, е безспорният ни фаворит за книга на месеца.

Извадихме от нея няколко (по-точно 5) от най-любимите ни цитати. Разбира се, те нямат нито вкус, нито мирис на портокал, но са заключили в себе си толкова много сензитивност към света и живота, че със сигурност ще ви накарат да се замислите, а може би и разчуствате…

1. „Ние принадлежим на тази планета. Не, че нещо трябва да правим с нея. Просто сме част от естествения живот на нея. Благодарение на маймуни и влечуги сме научили за произхода си и това е неоспоримо. В някакви други природни условия може би всичко щеше да е различно, но ние сме тук. И повтарям: от нищо не се отказвам. Само искам да кажа, че можем да погледнем малко по-далеч от носа си“.

2. „Разбираш ли, Георг? Защо Пепеляшка трябва да напусне двореца преди да удари полунощ? Нямам представа, както самата Пепеляшка. Но човек няма право да разпитва такива неща, когато се е оставил да го завлекат и омагьосат в най-мечтаното приказно царство. Просто само трябва да приеме условията, колкото и да са му непонятни. Щом Пепеляшка иска да спечели принца, трябва да напусне танците преди да удари полунощ. Толкова е просто, толкова е ясно!“

3. „При използването на местоимението „ние“ поставяме две лица зад едно и също действие, сякаш те представляват една слята личност. […] При внезапното вмъкване на това местоимение сякаш се задейства някаква вълшебна подредба, почти като с магическа пръчка. „Сега ние двамата ще приготвим вечеря“. „Сега ще отворим бутилка вино“. „Сега ще си легнем“. Не е ли почти безсрамно да се говори по този начин? Поне е съвсем различно от това да кажеш: „Сега трябва да си хванеш автобуса за у вас, защото ще си лягам“.

4. „Може би знанието силно ще те натъжи, твърде много хора вярват, че да живееш в голямото приказно приключение е толкова прекрасно, че само при мисълта за свършека някой ден в очите им плувват сълзи. Животът тук понякога е прекрасен и дори секундата представа, че някой ден ще ти е последен, може да ти причини непоносима болка“.

5. „Преди няколко дни убихме час-два с една електронна игра, която може би забавляваше повече мен – така силно се нуждаех от покой, от забрава на тежките мисли. Но при всяко наше „умиране“ в играта се появяваше ново начало и пак започвахме да играем. Как можем да знаем, че няма такова нова начало за душите ни? Не вярвам в това, наистина. Но копнежът по нещо невероятно си има собствено име. Нарича се надежда“.