Рей Бредбъри беше човек извън времето си. Окован в съвремието си, той живееше в едно нерозово бъдеще, което яростно се опитваше да предотврати. Неговият космос не беше фантастичен, а болезнено реален.

Визията му беше за един студен свят, в който се горят книги, в който избухват опустошителни войни и в който Земята загива. Прогнозите му обаче бягаха далече от садизма на изгубилия вяра в човека писател. Напротив – той беше истински хуманист, който всеотдайно се опитваше да спаси човечеството.

На 5-ти юни се сбогувахме с легендата на съвременната американска литература. Рей Бредбъри ще остане в историята като автора на „Марсиански хроники”, „451 градуса по Фаренхайт”, „Вино от глухарчета” и още много други.

Той беше особено почитан и от публиката в България, където книгите му са многократно издавани и обичани.

[tab name=“Житейски път“]

През далечната 1920-та година в Илинойс се ражда Рей Дъглас Бредбъри. Ранното си детство писателят изживява в златните времена на благополучие, суинг, джаз и авангард. В началото на 30-те семейството му се мести в Лос Анджелис, където младият Бредбъри завършва училище.

От съвсем малък той проявява особен интерес към литературата, а прозорецът на стаята му в бляскавия Лос Анджелис често остава да свети до сутринта.

Писателският му талант блесва още в тийнейджърските му години и много скоро се появяват първите му публикации на страниците на различни литературни списания.

За „литературното” си потекло и наследство писателят споделя следното:

Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгар Алън По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „Франкенщайн” ми е майка.

Не е ли очарователно как в този цитат Бредбъри умишлено нарича по-известната като Мери Шели с моминското й име? Може би го прави в опит да я открои като личност на фона на още по-известния й съпруг – поетът Пърси Шели…

Интересното е, че Бредбъри никога не посещава някой от елитните университети на САЩ, развъдници на велики умове. Писателят се гордее с този факт и, като върл противник на образователния строй, предпочита библиотеката като свой университет и литературните класици – като свои професори.

По-късно книгата му „Марсиански хроники” става едно от произведенията, които учениците в САЩ изучават в часовете по литература. Със сигурност има известна доза ирония в този факт, имайки предвид критичната позиция на Бредбъри към училищната институция.

*Remember me – „помни ме“, „не ме забравяй“ в буквален превод от английски език 

[/tab] [tab name=“Творчество и стил“]

Творецът  винаги е бил жертва на слепите класификации и неведнъж творбите му са попадали в графата „научна фантастика”.

Сам споделя, че се разграничава от този стил, защото не се стреми към това да създава нова вселена в романите си, а да изгражда своята визия за вече съществуващата.

Така, например, червената планета в „Марсиански хроники” се превръща в проекция на земята, на света, който познаваме. А тоталитарният, ултра строг обществен строй в „451 градуса по Фаренхайт” не е нищо друго, освен една хипербола на съвременното общество.

Така че при Бредбъри не става дума толкова за научна фантастика, колкото за антиутопизъм, за един отчаян страх от мрачното бъдеще на света и трескава надежда за позитивен обрат и ново начало.

„451 градуса по Фаренхайт”

Всъщност, писателят е най-известен в България именно с тази своя книга. Първоначално, тя възниква като къс разказ, който Бредбъри развива по-късно в роман.

В творбата се разказва историята на пожарникаря Гай Монтаг, чиято професия придобива ново значение в свръх технологизираното тоталитарно общество. Тя не е свързана с потушаването на пожари, а с изгарянето на книги, които се смятат за разяждащо обществото зло.

Животът на Гай върви перфектно до момента, в който сам става жертва на това зло, срещу което трябва да се бори.

Книгата е една класическа антиутопия, която често бива назовавана в апокалиптичните прогнози за развитието на технологиите и упадъка на читателската култура днес. Гръмогласните дебатьори обаче често забравят, че посланието на Бредбъри е, че литературата и книгата са фундаментална част от човека, която никога не би могла да потъне в забвение…

Експериментаторът

Да, Бредбъри обича експериментите. Затова с наслада прескача от стил в стил, без да се съобразява особено с литературните критици, които полудяват, ако не успеят да натъпчат една творба в кутийките на терминологията си. Съвсем очаквано, през 1985-та творецът решава да се гмурне в лудата крими вълна, обхванала цял свят.

Жанрът предоставя на читателите съспенс, напрежение, но и абсолютно интелектуално отпускане.

Криминалният експеримент на Бредбъри носи името „Смъртта е занимание самотно” и е книга, която би накарала всеки да преосмисли мнението си за този тип литература. Омайващо интересна история, с лека меланхолия в нея и с така характерните за Бредбъри нетипичности и загадки.

Що се отнася до характерния за писателя стил, то най-подходящата дума тук би била „възхитителен”. Думите му се изливат плавно и спокойно, носят една прекрасна лекота, която осигурява невероятна наслада при четене.

The end

В над 70-годишната си кариера Бредбъри е написал стотици разкази, романи и есета. Едва ли е нужно да изреждам какви награди е получавал, колко милиони книги е продал по света или на колко езици е превеждан.

Той беше постигнал всеки връх, към който се стреми един писател. Нещо повече, беше успял да достигне до сърцата на милиони, да ги жегне и да ги накара поне за момент да видят чудовищата в себе си. А това го постигат малцина.

За Рей Бредбъри. За да не потъва в забрава. И нека, докато все още потресът от скръбната новина за смъртта на писателя не ни е напуснал, да си спомним думите му…

[/tab] [tab name=“Из „451 градуса по Фаренхайт” „]

Известно време те седяха там, сред зелената мека светлина, без да продумат, и след това Монтег заговори за времето, а старецът му отвръщаше с тих глас. Това бе една странно тиха среща.

Старецът му призна, че е бивш професор по английски език и че е бил изхвърлен на улицата преди четиридесет години, когато и последният университет за хуманитарни науки е бил закрит поради липса на студенти и средства.

Името му бе Фейбър и когато най-сетне страхът му попремина, той заговори с напевен глас, загледан в небето, дърветата и зеления парк, и след като измина цял час, каза на Монтег нещо, което прозвуча като неримувано стихотворение. После старецът стана още по-смел и взе да рецитира стихове. Държеше ръката си в левия джоб на палтото и изговаряше думите нежно, а Монтег знаеше, че ако протегне ръка, изпод палтото на стареца ще измъкне стихосбирка. Но той не протегна ръка. Ръцете му останаха върху коленете, изтръпнали, неподвижни. „Аз не говоря за самите неща, сър — бе казал Фейбър — Говоря за смисъла на нещата. Седя тук и зная, че живея.“

Всъщност, това бе всичко. Един час монолог, едно стихотворение, една-две забележки и после, без да е ставало дума, че Монтег е пожарникар, Фейбър с трепереща ръка бе написал адреса си на късче хартия: „За вашите картотеки — бе добавил той, — в случай че решите да ми се разсърдите.“

„Но аз не ви се сърдя“ — бе отвърнал Монтег с изненада.

В хола Милдред се смееше истерично.

Монтег отиде до шкафчето си в спалнята, прелисти тефтерчето си, докато стигна до бележката: „Случаи за евентуално проучване.“ Там беше и името на Фейбър. Той не го бе съобщил, но не бе го и зачеркнал.

Набра номера по деривата. На другия край на жицата апаратът повика десетина пъти името на Фейбър, преди да се обади слабият глас на професора. Монтег каза името си. Последва продължително мълчание.

— Да, кажете, мистър Монтег?

— Професор Фейбър, искам да ви задам един доста необикновен въпрос. Колко екземпляра от Библията са останали в нашата страна?

— Не разбирам за какво говорите!

— Искам да зная дали въобще са останали някакви екземпляри.

— Това е клопка! Не мога да разговарям с всекиго по телефона!

— Колко екземпляра са останали от произведенията на Шекспир и Платон?

— Нито един! Знаете го не по-зле от мен! Нито един!

Фейбър затвори телефона.

Монтег отпусна слушалката. Нито един. Той, разбира се, знаеше това от списъците в пожарната станция. Но, неизвестно защо, му се искаше да го чуе и от устата на Фейбър.

В хола лицето на Милдред преливаше от радостно вълнение:

— Моите приятелки ще ми дойдат на гости!

Монтег й показа една книга.

— Това е Старият и Новият завет и…

— Не започвай отново!

— Това може би е последният екземпляр в нашата част на света.

— Ще го върнеш тази вечер, нали? Капитан Бийти сигурно знае, че го имаш.

— Едва ли знае точно коя книга съм откраднал. Но с коя друга да я сменя? Джеферсън ли да му предам? Или Торо! Коя книга е най-малко ценна? И ако предам някоя друга, а Бийти знае точно коя съм взел, той ще се досети, че тук имаме цяла библиотека!

Устните на Милдред конвулсивно се свиха:

— Виждаш ли какво правиш! Ще ни погубиш! Кой е по-важен, аз или тая Библия? — Тя вече беше започнала да крещи и седеше там, прилична на восъчна кукла, която се топи от собствената си температура.

[/tab] [endtab]