Припомнете си втори епизод на Абитуриентът:)

Синът на Таня и Стоян беше обикновено момче с… необикновено име. За последното трябваше да благодари единствено и само на баща си.

По времето, когато момчето се пръкна на бял свят, режимът не позволяваше децата да се кръщават с имена извън задължителния „Именник”. В същия фигурираха само „проверени” във времето български названия като: Стоян, Пенко, Иван (задължително), Мария, Георги (в никакъв случай Гошо!).

Иначе казано, за да кръсти хлапака си Мустанг, Стоян Папунчев се принуди официално да води дело в Градския съвет. Неофициално, даде немалко рушвети на съответните властимащи и отремонтира за без пари доста коли, което си беше наистина неприятно. Но успя! Синът му получи най-оригиналното име на света.

Защо Мустанг? Ами, просто е – това беше любимата кола на Стоян, разбира се. Приятелите на широко скроения баща го уверяваха, че един ден синът му ще се срамува от името си. Но Папунчев не даваше пет пари за чувствата на момчето си и аргументираше избора си така:

–  Ще бъде бърз, ще бъде силен и ще бъде богат! Ще видите вие, заканваше се Стоян и клатеше глава.

Там е работата, че, всъщност, никой не наричаше Мустанг така. Викаха му: Муси, Муги, Мунчо, Танги, Танго и с какви ли не други прякори и съкращения.

Родителите му го наричаха Муси, защото рядко се усмихваше. Не, че се мусеше постоянно, де. Просто бе сериозно дете – като децата, които са загубили майка си или баща си. Интересно! Мустанг разполагаше с двама родители, които твърдяха, че се грижат за него като писано яйце…

Малкият Папунчев си имаше всичко: най-хубавите дрешки и играчки, каквито, като цяло, трудно можеха да се намерят по обраните магазини. Но пък ходеше в седмична ясла, а по-късно го записаха и в седмична градина. Това бяха институции, направени за децата на родители, които работеха на смени или често ходеха на командировки. Тоест, не можеха да се грижат за децата си и се нуждаеха от помощ по този параграф. Не, че Папунчеви бяха толкова заети, де. Причината да пращат сина си на седмични градини и ясли бе, че социалният им живот беше много активен. Ама много активен. Почти всяка вечер ходеха на гости или посрещаха хора у дома си. А Муси възпрепятстваше нормалното протичане на вечерните соарета.

Затова, макар че имаха възможност да го вземат поне веднъж на 5 дни от градината, те често доброволно се лишаваха от тази възможност. Вместо това, великодушно я предоставяха на бабата, която обожаваше хлапето и с радост го приютяваше при себе си.

Така, Мустангчо бе отгледан от зле платени държавни гледачки и от любящи баба и дядо. Последните, в стремежа си да компенсират липсата на родителски грижи и обич, му даваха в излишък, с което го разглезиха ненужно.

Когато тръгна на училище, първокласникът отново получи най-хубавите дрешки и чанта. Хванат за ръчичката на мама, той за първи път пристъпи училищния праг. Муси наистина, ама наистина много се радваше, че става ученик. Някакси усещаше, че животът му ще се промени. Мислеше си, че ще бъде зает по цял ден, подобно на възрастните. Че ще има домашни и уроци, а мама и тати ще му обръщат повече внимание.

Но… разочарованията започнаха още през първия учебен час. Когато учителката зачете имената на децата и стигна до неговото…

–  Мус… мус… мус-мус… Мустанг??

Малчуганите в класната стая прихнаха да се смеят и преподавателката едва успя да ги усмири. Може би пристъпът им на смях не бе провокиран само заради странното име, което чуваха. Може би бе начин да се отърсят от напрежението на важния ден. Но за бедния Муси това беше първото и, за съжаление – не последното, разочарование от училището.