Не знам за вас, но аз вървя пеша до работа. Всеки ден. В София. Не го съобщавам, за да се хваля обаче, не. Казвам го, защото вече започна доста да ми омръзва :)

Просто е голяма скука да минаваш по един маршрут седмица след седмица, след седмица, след седмица… Разминаваш се с едни и същи хора, минаваш по едни и същи улици. Разбирайте – еднообразие.

Тъкмо когато се бях отчаяла съвсем обаче, една сутрин зърнах… котките. Черни, хелоуински, с жълти очи. Хилеха ми се от другата страна на тротоара и грациозно ми махаха с проскубаните си опашки:

хелоуин котараци

По-нататък също се засякох с един котарак. Той, за разлика от горните писанки обаче, не ми обърна никакво внимание. По-скоро – гръб:

нощ

Забравих да спомена, че преди котешката инвазия, се натъкнах на ей тези странни червени човечета:

човечета

До тях пък имаше… вана с мехурчета. Защо – не?

вана-мехурчета

Малко по-нагоре по пътя срещнах огромна пойна птица:

птица

И накрая се озовах пред долап с вкусотии, които обаче не можех да хапна:

долап

Да ви кажа честно, за части от секундата си помислих, че съм попаднала в страната на чудесата. Или нещо подобно. Но, уви, не беше това. Просто и ясно: талантливи улични артисти бяха нашарили с графитите си телефонните шкафове по маршрута ми до работа (по-конкретно – бул. „Дондуков“, в близост до кръстовището с бул. „Васил Левски“).

Не, не го бяха направили само за мен. А за всички столичани, които умират от скука, докато се придвижват до работните си места.

Направили са го, за да ни дадат хубав  повод да се усмихнем. А не да посрещаме деня мрачни и нацупени, както обикновено. Евала на тези млади творци!

Затова обичам интересното улично изкуство – защото носи добро настроение. А вие харесвате ли го? Споделете мнение – тук или във фейсбук, където ви е по-удобно.