Мирослав Йорданов е хореограф, драматург, художник, визуален артист, психолог и най-вече – човекът, с когото много държахме да се запознаем по време на Антистатик.

Миро се включи с любопитния си спектакъл medea в международния фестивал за съвременен танц и пърформанс. Драматургията и хореографията + костюмите на medea са негово дело. Всъщност, това бе третото участие на българския артист във фестивала и подозираме, че едва ли ще е последното.

Талантливият мъж твърди за себе си, че не е типичен човек на изкуството и може би донякъде е прав в самооценката си :) Дистанциран и леко саркастичен, той може да те накара жестоко да съжаляваш, че не си внимавал в часовете по литература, когато сте обсъждали гръцката митология.

В същото време, в Мирослав Йорданов сякаш липсва онази лудешка емоция и жар, които понякога се изливат в мислите и думите на твореца, когато му взимат интервю :)

Честно ли? Разговорът ни с него бе като репетиция за представление – труден и истинско предизвикателство, но в крайна сметка ползотворен.

Доказателството – в следващите редове.

***

Здравей, Миро! Кажи ни най-напред: с какво, според теб, Антистатик е различен и уникален?

Фестивалът е различен, просто защото той е единственият, който представя съвременния танц и пърформанс и който си позволява да рискува с показването на по-провокативни неща.

Едновременно с това, всяка година фестивалът има и паралелна програма. В това издание тя се нарича „Без дистанция“ и е свързана с различни обучителни семинари, като част от тях са отворени лекции, на които всеки може да присъства.

Мисля, че съществуването на подобни дискусионни платформи е ценно, тъй като те са добър начин да се работи по-активно и в посока развитие на публика и нови аудитории.  Самите артисти получават шанса да се докоснат и да научат нещо ново за тях, различно и провокативно.

Какво е нивото на развитие на съвременния танц по света и у нас?

Признавам си, че не съм много оптимистично настроен към текущото му състояние. Преди, въпреки малкия брой артисти и скромната публика, общо взето се поддържаше някакво ниво. Сега артистите и количеството на продукцията са наистина повече, но не мисля, че развитието се движи в някаква качествена посока.

На практика, днес всеки втори се занимава със съвременен танц, но как го прави е друг въпрос.  Вероятно това е нещо, което трябва да се „преболедува“. То е логична част от всяко развитие.

Защо все пак въпросното изкуство е толкова привлекателно за мнозина?

Защото е комуникативно и често засяга проблеми, които в институционалните театри не биват засегнати, нито пък в балета. Мисля, че е една много жива форма на изкуство, а и доста актуална.

Разкажи ми малко повече за medea – спектакълът, с който участва в това издание на Антистатик.

Той е по-скоро визуален и няма кой знае колко скрити послания в него. Идеята ни беше да разберем какво се случва, когато митът за Медея на Еврипид свърши, и минем отвъд него. Така да се каже, доразвихме среда, в която телата продължават да съществуват след опустошението.

На сцената се разхожда важно-важно и една птица. Какво е нейното място в спектакъла?

Ами, тя си е част от нас и си играе.

Как я научихте да играе? И изобщо – защо избра точно нея :)

Ами, изборът на големи, черни птици, които изглеждат по задоволителен начин, не е особено голям. Така, чисто визуално, ми хареса този вид патица.

Създава ли ви проблеми на сцената?

Да, винаги. Всъщност, никой никога не се е опитвал да дресира това животно. Затова то просто си прави някакви патешки неща – всеки път различни, каквито си прецени. Все пак, става забавно – ако на човек спектакълът му доскучае, винаги може да гледа само патицата :)

Как протекоха репетициите и доволен ли си от резултата?

Беше трудно. Този път работих със скулптора Никола Борисов, който никога не бе танцувал,  както и с талантливата танцьорка Мирослава Захова, за която обаче medea бе дебют.

Общо взето, процесът на работа бе много различен и необичаен за мен.  Но когато търсех изпълнителите за този спектакъл, бях сигурен, че не искам да работя с професионални танцьори. Защото те са донякъде обременени от подготовката и уменията си, което не ми харесваше.

Никола не е танцьор, но въпреки това, усетът му за формата в пространството като скулптор по някакъв любопитен и за мен начин се пренесе в репетициите. И той успя, с доста мъки, да постигне резултати, които си заслужават да бъдат видени.

Що се отнася до Мирослава, тя е много интересно откритие. Смятам, че доста добре се представи и, че пред нея има много интересни посоки за развитие в бъдеще.

Какво те вдъхновява и как се раждат добрите ти идеи?

Обикновено, в главата ми се появява нещо малко, около което успявам да изградя нещо голямо.

Критичен ли си към себе си?

Да, налага ми се да бъда такъв. Всъщност, досега не ми се е случвало да направя спектакъл и той да продължи да съществува в същия вид, в какъвто е излязъл на премиера. Постоянно ги променям, постоянно тормозя изпълнителите да направят нещо различно, нещо ново.

„Тормозиш“ ги?

Ами, да, танцът до голяма степен е тормоз. Той е доста голямо предизвикателство за физическите възможности на хората. Често е и опасно, съществува немалък риск от травми и контузии на сцената. Така че, да, по някакъв начин насилието върви ръка за ръка с танца.

Тоест, танцьорите са, малко или много, мазохисти?

Да, те трябва да бъдат такива :)

Смяташ ли, че творецът в България се чувства добре, на място?  

Зависи от твореца, както и от това, с което той се занимава. Някои се чувстват добре, други – не. Не мога да правя обобщения обаче. Може би страната ни не е най-доброто място за реализация на творческия потенциал. Но доколкото ми се налага да пътувам в чужбина от време на време, наблюдавам, че това е обща тенденция за Европа. Особено когато става въпрос за артистите, занимаващи се със съвременен танц и изкуство.

Не мисля, че тук ситуацията е по-неблагоприятна за нас, макар че има по-малко пари и механизмите за получаването им също не са много.

Какво ще пожелаеш на читателите ни?

Да бъдат смели и да рискуват в реализацията и участието в повече неща, които ги докосват до различни гледни точки от техните.